Разширявайки темата за сталинизма и троцкизма, логично е да потърсим мястото на по-късни леви мислители като Херберт Маркузе в този идеологически спектър. Макар Маркузе да не е непосредствен участник в болшевишките спорове от 20-те години, неговата философия се явява своеобразен мост между класическия марксизъм и новите форми на левия радикализъм през XX век.
Маркузе: неомарксист, не сталинист, не троцкист
Херберт Маркузе (1898–1979) е немски философ, социолог и политически теоретик, свързан с т.нар. Франкфуртска школа – група мислители, обединени около Института за социални изследвания в Германия. Неговото мислене съчетава марксистки анализ, фройдистка психоанализа, хегелианска диалектика и критика на индустриалното общество.
След бягството от нацистка Германия, Маркузе се установява в САЩ, където участва в пропагандната и разузнавателната дейност срещу Третия райх, а след войната се отдава на преподаване и писане. Сред основните му трудове са \\\”Ерос и цивилизация\\\” (1955), \\\”Едноизмерният човек\\\” (1964) и \\\”Революция и репресия\\\” (1969).
По-близо до Троцки, но отвъд него
Ако трябва да го позиционираме спрямо сталинизма и троцкизма, Маркузе определено не е сталинист. Той отхвърля тоталитарните и бюрократични форми на социализма, характерни за Съветския съюз, и осъжда репресивната рационалност на съвременните институции – както капиталистически, така и \\\”реалносоциалистически\\\”.
С троцкизма го свързва интернационализмът и отвращението от бюрократичния деспотизъм. Но за разлика от Троцки, Маркузе не вярва в пролетариата като двигател на бъдеща революция, а по-скоро в маргинализираните групи: студенти, малцинства, аутсайдери. Той залага на революция на съзнанието и на естетическото въображение като условие за социална промяна – нещо чуждо и на Троцки, и на Сталин.
Отношение към религията
Подобно на класическите марксисти, Маркузе възприема религията като идеологически продукт, но не е антирелигиозен в сталинския смисъл. Напротив, признава утопичния заряд на религиозното съзнание – онова, което изразява надеждата за друг свят, за освобождение. В това отношение е по-близо до философската херменевтика, отколкото до държавния атеизъм.
Влияние върху съвременната левица
Херберт Маркузе се превръща в идейна икона на контракултурата от 60-те години – включително на движението за граждански права, феминизма, антивоенните протести и т.нар. нова левица. В много отношения той е баща на съвременния ляв либерализъм, тъй като:
-
премества фокуса от класовата борба към идентичност, сексуалност и култура;
-
заменя икономическата критика с критика на репресивната норма;
-
свързва освобождението не с диктатура на пролетариата, а с еротика, игра и утопия.
В този смисъл Маркузе е по-близък до троцкизма, отколкото до сталинизма, но в действителност надраства и двете школи. Той отхвърля както репресивната държава, така и икономическия ред, и предлага радикално преосмисляне на самата идея за освобождение – като естетическа и психосоциална трансформация.
Има ли Херберт Маркузе общо с маоизма?
Непряко – да, но по-скоро по линия на общи вдъхновения, отколкото на пряка идеологическа връзка. Въпреки че Маркузе не се обявява за маоист, някои негови идеи – като вярата в революционния потенциал на маргинализираните и студентите, отхвърлянето на бюрократичния социализъм и апелът за радикална промяна на съзнанието – резонират с маоисткия дух, особено в западната рецепция на Мао след 1968 г. Това обяснява защо по време на вълненията в Париж и Калифорния портретите на Маркузе и Мао понякога са били носени рамо до рамо, макар мисловните им пътища да се разминават драстично по отношение на теория, метод и цели.
С какво се характеризира маоизмът?
Маоизмът е китайска разновидност на марксизма-ленинизма, формулирана от Мао Цзедун. Основните му черти включват:
-
Примат на селяните като революционна сила, за разлика от класическия марксизъм, който залага на индустриалния пролетариат;
-
Теория на непрекъснатата революция – идеята, че дори социалистическата държава може да стане контрареволюционна, което налага циклични „културни“ пречиствания;
-
Култ към волята и саможертвата – акцент върху идеологическата дисциплина, моралната чистота и революционното насилие;
-
Антибюрократизъм чрез антиинтелектуализъм – най-известен в „Културната революция“ (1966–76), когато учени, чиновници и „стари елементи“ са преследвани от „червени стражи“.
Маоизмът вдъхновява широк спектър от радикални движения в Европа, САЩ и Латинска Америка, особено през 60-те и 70-те години. Не като конкретна програма, а като революционен мит – символ на непримиримост, чистота и антисистемност. Във Франция маоизмът става популярен сред студентската левица и интелектуалци като Бадиу и Сартр (в определени моменти). В САЩ маоистки групи като Progressive Labor Party и Revolutionary Communist Party възникват от разочарование от сталинизма и съветския „реализъм“. В Латинска Америка маоизмът вдъхновява партизански движения като Сендеро Луминосо в Перу. В културната среда „Малката червена книжка“ се превръща в моден аксесоар сред хипстъри и бунтари. И макар да затихва след смъртта на Мао и ужаса на Културната революция, маоизмът оставя трайна следа в радикалната левица, често в съчетание с неомарксизъм, постструктурализъм и антиглобализъм.
